Тази вечер гледах телевизия. Думи като "блокада" и "капан" бяха в заглавията на всеки втори репортаж. Общо взето, страната не се вижда под снега. Пътищата са пълни със заклещени , подхлъзнали се, заседнали, буксуващи коли и хора, които задължително над 10 часа сноват из тези пътища, изгубили надежда. Без храна и вода. Стотици села - без ток. Десетки каси с хляб - по камионите, неразнесени. Столицата - в киша до колене. Страната - до козирката в преспи. Не стига, че тази зимна трагедия заема три четвърти от новините, ами психолози ни съветват как да преодолеем работния шок след толкова празници.Че е страшно, безотговорно, неприятно, изнервящо всичко това със затисналия ни сняг - факт. Че държавата спира от един сняг - също. Но не може от сутрин до вечер тази картина да доминира. Всеки ден - кадри от рентгена в "Пирогов" и счупени подбедрици. Всеки ден - планини от сняг, гладни бебета на път, които се топлят до печки в крайпътните кафенета и затворени млечни кухни. Положението изглежда по-страшно от военновременно.Бедствието отвя всичко. Или навя върху всичко останало. Животът спря. И токът. Да затворим държавата. Да месим хляб вкъщи и да не излизаме, защото животът навън е непоносим - ще закъснеем за работа заради задръстванията, ще настинем заради мокрите си крака в кишата, ще прекараме денонощия в неизвестността на родните пътища, ще ни удари висулка по главата. С такова впечатление оставам от целия медиен апокалипсис.
No comments:
Post a Comment